Здравейте, аз съм Марианна. Пиша това, защото се чувствам безсилна, сърцето ми се разкъсва от тревога и като майка това е единственото нещо, което мога да направя оттук, от Унгария, за синовете ми – Саболч и Петер. Докато ние тук, в Унгария, спяхме спокойно у дома, те се бореха за оцеляване в един кошмар, който е трудно дори да си представим с трезво съзнание.

На 24 юни, в 18:04 ч. местно време, земята буквално се разцепи във Венецуела. Ужасно, така наречено „двойно земетресение“ опустоши района. Първо трус със сила 7,2 по Рихтер разтърси къщите, а само 39 секунди по-късно последва още по-опустошителен трус със сила 7,5. Саболч и Петер живеят, или по-скоро живееха, в крайбрежния град Карабаледа, непосредствено до Каракас – в епицентъра на катастрофата. 70% от града бяха унищожени за секунди. Всичко изглежда така, сякаш е станало жертва на масирани бомбардировки. Според изчисленията на физиците по време на двойното земетресение, причинило катастрофата, в земната кора се е освободила чиста енергия, равна на почти 240 атомни взрива от Хирошима. Синът ми и семейството му по чудо оцеляха. Но животът им, настоящето им, всичко, заради което се преместиха в тази страна, за което се бореха и работиха, се превърна в нищо за една минута.

Пред очите им, в непосредствена близост, пет многоетажни жилищни блока се срутиха като къща от карти, погребвайки всичко под себе си. Семейството на Саболч намери убежище в градината на жилищния блок.

Нямаше ток, нямаше мобилен сигнал, нямаше новини – само заслепяващият, задушаващ облак прах и грохотът на развалините. Но най-лошото тепърва предстоеше. Тъй като сградата им се намираше точно на брега на морето, след толкова силно земетресение веднага се появи най-страшната опасност: цунамито.

Тогава Саболч и Петер направиха нещо, за което беше нужна невероятна смелост – или лудост, продиктувана от инстинкта за оцеляване. Знаеха, че ако дойде цунами, без кола, документи и телефони нямат никакъв шанс. Без да знаят дали ще има още вторични трусове, уплашени се върнаха на седмия етаж в затъмняващата се, скърцаща и станала опасна за живота сграда. Втурнаха се в апартамента за ключовете и документите, а след това, излагайки се на най-голяма опасност, слязоха в тъмния като катран гараж, за да вземат колата. Измъкнаха се и потеглиха нагоре към планините.

Поеха към столицата Каракас, която се намираше на 40 минути път, но пътят беше буквално истински ад. Можеха само да се надяват, че магистралата, състояща се от виадукти и планински тунели, е останала цяла и че те не са се срутили. Пътищата бяха разцепени на две, образуваха се огромни разлики в нивата и кратери. По стръмните планински пътища те можеха да се придвижват само бавно, крачка по крачка, сред бягащата тълпа. Саболч и Петер трябваше да наблюдават от колата как руините около тях пламтят, а от праха и дима се чуваха виковете и обезумелите писъци на хора, които търсеха своите близки, децата си сред развалините. Този колективен предсмъртни вик и до днес ехти в ушите им.

Обичайното 40-минутно пътуване продължи 5 часа в този земно ад. Единственото нещо, което държеше моите синове живи, беше да стигнат до мрежата на летището в Каракас, защото вярваха, че там ще има обхват (което в крайна сметка не се случи, тъй като и летището беше сериозно повредено), и да могат да ни се обадят, преди да се събудим в Унгария и да видим новините. Не искаха ние, като родители, да преживеем шок. Около 6 часа сутринта по унгарско време телефонът ни зазвъня. Гласът на сина ми трепереше, но той ни успокои, преди ужасяващите кадри да обиколят света. Едва тогава, като чухме новината, наистина изпаднахме в паника.

В същото време, дори и след като пристигнаха в Каракас, не можаха да си отдъхнат. Поради срутените и станали статически опасни за живота къщи, и там всички се бяха спасили на улицата. Саболч и семейството му прекараха първата нощ в колата. В момента те са настанени временно в Унгарския дом в Каракас, за което ще бъдем вечно благодарни на местната унгарска общност.

Но на брега, изглежда, са загубили всичко. Къщата е в състояние, представляващо опасност за живота, евакуирана е, а територията е затворена. Не могат да се върнат. Няма останали магазини, супермаркети, аптеки или лекарски кабинети. Няма вода, няма ток, мобилната връзка не работи. Летището е затворено поради повредените писти, метрото не работи. Цари пълна парализа. Освен това сега в района се опасяват и от опасността от заразяване.

Синът ми и семейството му останаха само с един комплект дрехи, личните си документи и колата си. Трябва да възстановят всичко от нулата в една срутена страна. Целта ни сега е да съберем 5000 евро. Тази сума не е за лукс, а за чисто и просто оцеляване: безопасна храна, чиста питейна вода, най-необходимите лекарства, дрехи и незаменимите логистични мерки през следващите критични месеци.

Много ви моля, ако можете, подкрепете моите синове дори и с цената на едно кафе или един обяд, за да имат сили и шанс да се изправят отново от руините. И нещо, което е също толкова важно: моля ви, споделете този линк, за да стигне новината до колкото се може повече хора, приятели и познати в чужбина.

Благодаря ви от дъното на сърцето си, и от името на семейството ми!

Марианна,

една загрижена майка