Добър ден на всички! Никога не съм молил никого за помощ, затова сега ми е трудно да започна да разказвам. Може би най-лесно ще е, ако просто опиша историята си. Обещавам да бъда възможно най-кратък.След близо 30 години живот под наем, през 2006 г. си купих къща с ипотечен кредит в швейцарски франкове. За съжаление обаче вноските нарастваха с такова темпо, че трябваше да работя на три места, за да мога да ги плащам.Не се грижех за себе си и заради заболяване се озовах в болница през ноември 2007 г...Излязох след 10 дни и веднага реших да продам къщата. Имах късмета да не съм взел кредита за къщата (защото никоя банка не ми даде за нея), а за имота на един познат, за който получихме 4,2 милиона.Само че и това трябваше да го изплатя, защото никога не бих се възползвал от доброто му намерение и това беше мой дълг. В началото на пролетта на 2008 г. продадох имота и изплатих всичко от дълга си, но за съжаление не беше достатъчно.Върнах се в Будапеща, наех си едно мъничко жилище и плащах вноските до 2014 г. Работех на няколко места по онова време, все още беше възможно, макар че никъде не искаха да ме регистрират.След това, през 2015 г., най-голямата банка в страната ми отпусна 1,2 милиона като личен заем. Разбира се, това беше малка сума, но поне я получих.От тях по някакъв чудоустен начин успях да си купя имот с дървена къща от 16 кв.м. под Токод, който в кадастъра беше регистриран като площ, извадена от земеделско ползване. Тоест, там не можеше да се живее постоянно.Независимо от това живях там 2 години, макар че аз сам прокарах ток и сам го превърнах в обитаем, но тогава това беше всичко и се радвах и на това. Малко номадски начин на живот, но не ми беше непознат. Издържах и много по-тежки неща...Обичах тази малка дървена къщичка и ако имаше дори и най-малката възможност някога да я признаят за нормална жилищна сграда или поне за парцел за строеж, никога не бих я продал.Но за съжаление в този вид не можех да остана там. Затова отново потърсих любимия си банкомат и те с готовност ми предложиха личен заем от 3 милиона.Успях да продам дървената къща на много добра цена, така че с кредита ми останаха 4,2 милиона, с които трябваше да си намеря къща. Намерих имоти в ужасно състояние. Цялата ситуация беше ужасна, почти безнадеждна.На разстояние от 150-200 км имаше разпадащи се къщи без огради за 3,5 милиона, с огромни пукнатини по стените и т.н... После през август 2018 г. намерих сегашната къща.Той също беше в ужасно състояние, но вече не можех да отлагам покупката, защото според договора трябваше да предам дървената къща през септември. Предимството обаче беше, че е близо до жп гарата, а Будапеща е само на 86 км.Това е важен фактор за мен, защото и сега, и винаги работя в Будапеща. За близо 8 години успях да я направя обитаема, интериорът вече е в приемливо състояние, но това погълна ужасно много пари.Трябваше да сменя всички прозорци и врати, да бетонирам основата във всички стаи, а след това да я облицовам. Да изградя баня, както и кухня. Да инсталирам канализация, а след това да обшия стените с гипсокартон, защото те буквално бяха грозни.Разбира се, обшиването с гипсокартон също не е лесно, тъй като не мога да го залепя върху глинени стени, защото това напълно блокира вентилацията и проветряването на глината, затова първо трябва да закрепя дървени летви към стената и върху тях да завинтвам гипсокартона.В градината, тоест на парцела, вече не можех да направя нищо, защото за това вече нямаше пари. Това, което можех да направя без пари, го направих, като например изкореняване на стари лози, изкопаване на храсти, фиданки и т.н...За съжаление нямам голяма врата, защото ако реализирам и това, ще трябва да се престрои и оградата, а това ще струва още пари. Много по-важна от това е покривната конструкция. От покривната конструкция не разбирам нищо и дори не смея да я пипам.На места вече почти е пропадала, но за съжаление не мога и не смея да поемам още кредити. В момента месечната ми вноска е 230 хиляди, а трябва да я плащам още 84 месеца.Банката вече не ми отпуска заем, защото нетната ми заплата не достига 500 000. Но дори и да ми отпусне, с 1 милион няма да стигна доникъде, защото този покрив се нуждае от пълна подмяна, а това със сигурност е разход от 5 милиона.Мислех и за продажба, но именно заради състоянието на покрива биха го оценили много ниско... а и заради външната фасада, защото и тя е грозна. Работил съм много по нея и не искам да я продавам за стотинки.На 58 години съм, правя много неща, но няма да се заемам с това отново, защото беше ужасно тежко и мъчително. Върнах се у дома след 24-часова дежурност и започнах да слагам картон при 30 градуса жега...беше убийствена работа. Направих го преди 3 години. Разбира се, всеки има свои проблеми, знам го добре, защото работя точно в такава среда. С хора, които нямат нито шанс, нито надежда за по-добро бъдеще.Но по-добре да не влизам в подробности, защото цялата история е дълга и много сложна. Аз самият тръгнах по пътя на живота с големи букви, като казах: „Махай се, където искаш! Дори да умреш, не искам да знам за това.“ Всичко това се случи през март 1984 г. Тогава отидох до все още съществуващата железопътна гара в пустошта Барта и се качих на пристигащия влак, който ме отведе в Будапеща.Не влязох в купето, а седнах навън на перона – в вагоните по онова време все още имаше седалки – и изведнъж след Цеглед дойде билетният контролер.Поиска билета, а аз му казах, че нямам, погледнах се – лицето ми беше цялото в кръв заради счупения ми нос, а той махна с ръка и ме остави. Когато влакът пристигна в западната гара, всички слязоха, а аз просто седях там и се чудех какво да правя сега.След това се овладях и подредих мислите си. Ставаш, търсиш тоалетна и си измиваш лицето. Това е първото. Така и направих. После ми се дояде ужасно,и си спомних, че хората оставят бирените бутилки във влака. Изчаках пристигащ влак и когато всички слязоха, аз претичах през него още преди чистачите и събрах около двайсет бутилки, едва ги носех.След това попитах хората къде мога да ги върна, тъй като не познавах нищо в този голям грешен град. Всички ми казаха за магазина „Скала“, така че влязох и веднага получих 42 форинта.42 форинта, разбирате ли??? Огромно! За мен тогава това беше цяло състояние. Половин литър мляко струваше 2,80, 50 грама масло – 3 форинта, а четвърт килограм хляб – 2 форинта, и вече имах готова трапеза! Но къде да ги изям? Намерих един експресен влак, който тръгваше доста по-късно, и там изядох вечерята си. Разбрах, че това работи и че мога да го правя и в бъдеще.Така че останах в Западната гара и събирах бутилки, за да имам какво да ям, а също така си купих телефон и вестник с обяви... защото тогава нямаше интернет, смартфони и други подобни неща...:Нощем спях в бързите влакове, които не тръгваха, въпреки че полицаите понякога ме биеха с гумени палки, защото чистачите ме мразеха много, защото събирах празните бутилки от влаковете пред тях,затова често ме докладваха на полицаите, че спя във вагон Х. Но тогава преминавах в друг влак. Междувременно през деня първо търсех работа и работно място. Никъде не ме наемаха.Не разбирах защо не ме наемат дори за най-тежката работа. Бях доста глупав. Не ме наемаха, защото не бях навършил 16 години. Едва след десетия отказ най-накрая разбрах.Току-що се връщах от Северния автомобилен сервиз към площад „Орчи“, пеша – защото ходех навсякъде пеша, от една страна, защото вече нямах пари за билет, а от друга, защото исках да опозная Будапеща – когато видях огромната фабрика „Ganz Mávag“.Реших да вляза, каквото и да стане. Независимо каква работа, ще върша всичко, само да има. Но отново същото представление – още не съм навършил 16 и т.н...Тогава дълбоко в мен ме обзе горчивина, не мога да опиша това чувство с думи. Не плаках, свикнал съм, че не бива, а и какъв мъж е този, който хлипа? Но се почувствах дълбоко потиснат и започнах да моля.Обещах всичко, приех всичко, дори казах, че ще ми плащат половината от заплатата на другите, само да ме вземат. Попитаха ме къде живея, казах, че до Nyugati :) Но, разбира се, в личната ми карта беше записан адресът Барта пуста... а това е на 130 км оттам. Измислих, че съм в Пеща само от няколко дни и т.н...Което в крайна сметка беше вярно. Но не можех да кажа, че живея в западната част :) Важното е, че началникът на отдела, който беше безкрайно съпричастен човек, ми прояви милост и ме нае като помощник-складов работник.Това беше върхът за мен тогава. Каза ми кога да отида на медицински преглед на следващия ден и т.н... но аз вече не бях с мислите си там. Бях толкова щастлив, че си направих подарък със специална вечеря.Събрах още бутилки и си купих 200 грама салам, освен обичайното мляко, масло и хляб. Вече дори не ми пукаше, ако полицаят ме удареше един-два пъти с палката си...не ме интересуваше. Имах работа и това тогава означаваше живот! Е, началото на работата също не беше лесно. Бях невеж и бях свикнал, че в селската местност трябва да се извлече максимумът от дадена задача.Влязох в голямата фабрика, запознах се с групата, която се състоеше от 7 души заедно с мен, и жената, която беше ръководителка на групата, ми каза: „Седни, Лаци, спокойно, закуси.“ Чувствах се много зле, срамувах се дори от това, че съществувам...Аз не закусвам.Това казах и попитах какво трябва да правя тук? Ръководителката на групата ме заведе в края на склада и ми показа подробно как се преброява материала, как се записва на този лист името на материала, кода, броя на бройките и датата.Добре, помислих си. Веднага се залових за работа. В склада имаше 12 реда стелажи, а до 11:40 бях приключил с 3 реда. Ръководителят беше в офиса на склада и сверяваше картонените кутии със складовия работник, затова не видя как напредвам. Трябваше да спра в 11:40, защото трябваше да отида на обяд, и тогава той ми се нахвърли. „Какво си направил, Лаци??? – попита той... Аз просто стоях и се срамувах, защото сигурно бях сгафил нещо... „Направил си работата за половин месец? Не трябва! Как ще издържим тук два месеца, ако още през първите два дни почти половината от записите са готови?“ След това ми обясни, че трябва да запиша едно парче, след което да си почивам... или да отида в кантината, или да се разходя...Е, оттук нататък вече знаех, че тук работната етика е различна :) Но веднага се приспособих, защото се страхувах, че ще ме уволнят. Така че тогава вече имах работа, но все още трябваше да си намеря място за живеене. Без нито един форинт нямах голям шанс да намеря под наем някъде.Вече 23 дни „живеех“ на Западната гара, а погледите на железничарите и полицаите ставаха все по-остри, така че ситуацията започваше да се нажежава и трябваше да намеря нещо, и то спешно.На един стълб намерих обява, че се търси съквартирант за една стая за 870 Ft на месец. Това би било отлично за мен. Обадих се на посочения телефонен номер и отидох в Обуда, но вече не пеша, а с автобус 60 :) Посрещна ме една много възрастна двойка, господинът ми показа стаята, която беше в една малка пристройка. В нея имаше две легла, една маса, два стола и печка. Казах, че за мен това е съвършенството.Беше към края на месеца и щях да получа заплатата си след десетина дни. Но реших, че няма проблем, дотогава просто ще се оправя в общежитието.Договорихме се, че ще дойда на 10-то число следващия месец, защото тогава вече ще мога да платя, а те ме попитаха къде живея сега. Аз им казах, че в „Nyugati“. Току-що се бях сбогувал с тях, когато дамата прошепна нещо на ухото на господина.Може би бях изминал петнадесет метра и вътрешно бях щастлив... много щастлив, защото ще имам къде да спя, да ям и т.н...Тогава чух господина да ме вика: „Младежо, върни се!“ За миг се върнах, защото си помислих, че са си променили мнението. В крайна сметка да, променили са го, но не така, както си мислех. Той каза: „ Обсъдихме го с жена ми и решихме, че можеш да се нанесеш още днес, ако ти е удобно, а наема ще ни го дадеш, когато получиш заплатата си.“ Наистина не можех да плача, защото винаги ми беше забранено, но тогава очите ми се напълниха със сълзи, не знаех какво да кажа...Сълзите течаха по лицето ми, чичото забеляза, сложи ръка на рамото ми и каза само: „Ела.“ Знаех, че онази вечер няма да ям, защото бях изчислил, че когато се върна в общежитието, ще събирам стъкла.Но на кого му пукаше? Като дете също бях гладувал много, така че това не беше голям проблем. Изпих доста вода и все още едва успявах да осъзная случилото се. И за това колко добри хора бяха те, имам още една история. Коледа 1984 г.Месечната ми заплата беше 2800 форинта. Това наистина беше много малко, но си го разпределях. Плащах наема, когато ми трябваше някакви дрехи или обувки, си ги купувах, а останалото разпределях по дни.Разбира се, случваше се да не устоя на изкушението, например на един крем... тоест изяждах парите за следващия ден. Тогава не ядях цял ден и отново бях наред.Най-трудни бяха почивните дни. Тогава в главата ми се въртеше само яденето, защото нямаше с какво да заема мислите си. Коледа за мен беше ужасна.Всички мои колеги разказваха на кого какво подарък, какви ястия и т.н. Мразех дори да ги слушам. На 23 декември 1984 г. отидох в големия универсален магазин на площад „Батиани” и си купих по една консерва за всеки ден.Можех да си позволя този лукс, защото в знак на признание за отличната ми работа получих награда от 100 форинта. Така че за всеки празничен ден имах по една консерва, освен обичайното мляко, масло и хляб.На Бъдни вечер лежах в леглото и си спомнях ужасите от миналите Коледи, които се бяха случили във фермата... и тогава се чу тихо почукване... После някой ме повика: „-Лаци у дома ли е?“ Отворих вратата и пред мен стоеше чичото с чиния, покрита със салфетка в ръката си... Донесе ми 2 парчета пържено месо с картофено пюре... и дори се извини, че ги пържат в олио вместо в свинска мас...Успях само да измърморя „Много благодаря“. Пожела ми добър апетит и весела Коледа и си тръгна. Отново бях напълно смаян... но гладът е велик господар. За миг изядох всичко.Мога да продължа да пиша още дълго, но не знам дали изобщо интересува някого. Затова сега се сбогувам и предварително ви благодаря за помощта, но ако сте прочели текста ми само от любопитство, също ви благодаря от сърце!