Последният път, когато изпях химна на моята страна, беше по време на демонстрацията на 11 юли 2021 г. Мнозина от нас в Куба изпяхме химна онзи ден, изпълнени с неописуемо чувство. После настъпи тишина. Нещо се беше счупило и оттогава химнът вече не се пее по същия начин.

Името ми е Франк Д. Бланко. Аз съм независим кубински режисьор и писател, и от смъртта на дядо ми през февруари тази година работя по документален филм за историята на живота му, за мечтата на поколението, към което той принадлежеше (това, което имаше задачата да изгради социалистическата революция), и за това как моето време поема наследството на тази счупена мечта.

Дядо ми беше главният глас пред микрофона, когато се направи официалният запис на химна на моята страна. Той винаги разказваше как му казали да застане в центъра, малко по-напред от всички, и да пее, сякаш е в битка. Въпреки че беше отишъл на войната в Ангола през 1977 г., той никога не е участвал пряко в бой. За записването на националния химн на Куба той вложи цялото си въображение и воля. Той беше подкрепен от силата на една любов, която, най-вероятно, нито аз, нито някой от моето поколение ще можем да изпитаме вече никога.

Четейки писмата, които пишеше дядо ми, и преглеждайки семейните снимки, открих, че зад живота му наистина е съществувало нещо като чудо: нещо, което го изпълваше с вяра и страст и което му се явило в сън, докато беше във войната в Ангола. През последните години от живота си дядо ми не спираше да говори за това. Наричаше го своя ангел-пазител. Успоредно с това, в този етап от живота си, той посвети усилията си на изрязването на много хартиени звезди, които натрупа, докато напълни чанта от няколко килограма. Според него, правел го, за да се бори с Паркинсон. Пред обсесията му да изрязва звезди, за първи път в живота си почувствах желание да заснема нещо. Сега, след смъртта му, си поставих за цел да реализирам филм, използвайки онези първи кадри, които заснех с видеокамера.

Тази година филмовият ми проект беше избран за магистърската програма по филмово творчество в Elías Querejeta Zine Eskola (EQZE) в Доностия/Сан Себастиан. Това е една от най-реномираните филмови школи в света.

Както заради отличното наставничество, така и заради програмата, която залага на експериментирането, архивирането и алтернативните начини за разказване на история, EQZE винаги ми се е струвала идеалното училище, в което да се обуча като документалист и да разработя наративната структура, която ще използвам, за да разкажа историята на филма си.

В Куба вече нямам възможност да следвам подобно образование. Завърших специалност „Телевизионна продукция и NNA“ в Международното училище по кино и телевизия (EICTV), а това означава, наред с други неща, че вече не мога да уча документалистика в единственото киноучилище в моята страна. По време на следването си по продукция научих необходимите инструменти за реализиране на филм, но никога не ме накараха да се запитам какъв е смисълът да се прави кино или да се заснеме конкретен кадър. За мен е голяма възможност да мога да отговоря на тези въпроси с подкрепата, която ще намеря в магистърската програма по кинотворчество в EQZE. Тази година се явиха над 200 кандидати и това, че бях избран, не е никак случайно.

Към момента вече съм покрил с лични средства 20% от таксата за записване, което се равнява на 940,00 евро. Предвид условията в Куба, беше много трудно да събера тези пари и затова стартирам тази кампания за групово финансиране с цел да събера 7800,00 евро, които ми трябват, за да покрия таксата за обучение, самолетния билет в двете посоки и издръжката за месеците на обучение. Всеки, който желае да съдейства за краудфъндинга, ще бъде посочен в надписите на финалната версия на филма, чието работно заглавие е „Blanco en la Estrella“.

Досега филмът разчиташе на подкрепата и консултациите на Паз Енсина чрез онлайн работилницата „Compañero del Viento“ на Silencio Lab, където след 18 седмици разработих структурата и сценария на филма, освен че се напълних с референции и идеи, които ми помогнаха да разбера подхода, с който искам да продължа.

Към този проект се присъединява и Бибата Урибе, която работи за популяризирането на латиноамериканското кино в Европа от 2009 г., след една много специална среща в EICTV. Там споделихме интензивен професионален опит, където сред разговори, прожекции и размисли за киното открихме обща чувствителност. Ние сме обединени от желанието да дадем пространство на спомени, които се съпротивляват на мълчанието. С опита си в кураторството и популяризирането Бибата внася ценен поглед, който обогатява и съпътства този проект по пътя му към реализация.

Любопитно е, че преди няколко месеца този проект беше просто още една забравена идея в чекмеджето заедно със семейните снимки. Учебата ми в EICTV не ми беше оставила необходимото време да го проуча. Сега, всеки път, когато се връщам към писането и изследването, усещам, че се преформулира моята перспектива към света и киното, усещам, че започвам да разбирам значението на любовта в образите на моята страна със същата сила, с която дядо ми е усещал вдъхновението, което му е помогнало да съчини химна. Веднъж един приятел ми каза, че дядо ми ме съпътства в този процес. Аз също започвам да мисля така: този филм е моят начин да се върна при него, за да разбера какво е тази Велика Любов, която стои зад всичко, макар да изглежда, че страната умира.