09.07.2025 г.

Тогава лекарят ще ме оперира с тазобедрена протеза.

Или държавата.

Или здравната каса. Няма значение.

Реших, че трябва да пиша за това.

На части.

Част 1.

Болката е процес. Винаги. Няма как да не е така. В края на краищата годината се състои от 365 дни, така че 365 пъти човек си мисли, че ще стане по-лошо.

Или по-добре. Кой знае...

Докато танцувам, не боли... толкова много. Мисля, че това донякъде е и психология. Само че е гадно, че виждам, че дори по-неумелите танцьори се справят по-добре от мен...

Бившият професионалист...

Трябва да се смея.

И аз го преподавам, като истински майстор.

Куцата учителка по танци... ами... ха... хааа... хахаха!

Поставянето на пръсти е минало...

И повдигането на крака. Никога не съм си мислил, че някога това ще ми е трудно. Е, сега е тук.

Някога:

Понеделник: OldBoys, Pecsa.

Вторник: Rocky Buli Alcatraz,

Сряда: Cadillac, Almássy tér,

Четвъртък: Madarak,

...няма проблем...

Петък: Каквото и да е парти с танци.

Събота: Съботна вечерна треска.

Неделя: Чай в пет часа.

Издържах десетилетия наред...

35 години състезателен танц, а сега...

Какъв е този живот, който през цялото време се движи, живее, пулсира, а след това е обречен да премине в режим на съзерцание?!

Аз не съм пенсионер.

Мисля, че никога няма да бъда!

Уроци по танци, лагери, партита, балове, събития, уикенди с танци.

Кхм...

Афламин. Това е името на едно болкоуспокояващо лекарство. С рецепта.

Трябва да се смея. Цял живот не съм приемал никакви лекарства. А сега...

Никой не вижда колко е гадно.

Никой не вижда, че е раздрънкан.

Само че куца.

По дяволите!

Но го правя, защото Ти, животът, работата ми, колегите, учениците очакват това от теб.

Всъщност е правилно!

Защото това ме държи жив.

Отивам, правя го, живея, преподавам.

И днес.

А след това – един оооогромен, дълъг въздишка.

Да живее социалното осигуряване!!

Защото 09.07.2025.

Целувка!:))))