Беше тиха сутрин, когато земетресението разтърси земята. Семейството, състоящо се от Алесандро, Марта и малката София, на 1 година и 3 месеца, не е можело да си представи, че това ще бъде краят на живота им такъв, какъвто го познават. Сградата, в която живеели, стара постройка в центъра на града, се разтресла силно. Стените започнаха да се срутват, прозорците се пръснаха на хиляди парчета, а подът се срути под краката им. Марта, ужасена, грабна София и се опита да избяга към изхода, но нямаше време. Оглушителен шум нахлу във въздуха и всичко потъна в мрак. когато се събудиха в развалините, къщата вече я нямаше. Нямаше ги нито вещите им, нито спомените за живот, изпълнен със смях и мечти, нито топлината на сигурните стени. Кварталът беше разрушен. Нищо не беше останало, само прах и отломки навсякъде. алесандро и Марта, с разбито сърце, погледнаха треперещото си дете, увито в малкото си палтенце. Те не знаеха какво да правят, къде да отидат. Помощта беше пристигнала твърде късно, а най-близкият приют беше твърде далеч. Страхът, че няма да успеят да намерят безопасно място за София, ги измъчваше. С последни сили те се отправиха към парка, където други като тях бяха намерили убежище, бездомни и безнадеждни. Нощите бяха мразовити и Марта увиваше момиченцето си в прегръдките си, опитвайки се да го предпази от глада, студа и самотата. всеки ден Алесандро и Марта обикаляха улиците, молейки за помощ онези, които можеха да им подадат ръка, но отговорите бяха малко. Градът сякаш беше забравил най-уязвимите, тези, които бяха изгубили всичко в един миг. Минават седмици, а положението им не се подобрява. Малкото момиченце на Марта, което само на 1 година и 3 месеца не разбирало какво се случва, продължавало да плаче от болка и глад. Всяка усмивка, която успяваха да изтръгнат от София, изглеждаше като чудо. Но въпреки всичко в сърцата на Марта и Алесандро все още имаше малък проблясък на надежда. Любовта, която изпитваха един към друг и към малката им София, ги държеше заедно. Идеята да започнат отначало, да намерят нов дом, дори и да не знаеха как, им даваше сили да продължат да се борят. За София, за нейното бъдеще И така, всеки ден те се вдигат, надявайки се, че другото утре може да донесе със себе си нов шанс.