Здравейте

Казвам се Вики и вече съм на 21 години.

За съжаление, историята ми не е от най-леките, но със сигурност не съм единствената.

На 14 години, след няколко травматични събития и преживявания, бях взета под опеката на Службата за закрила на младежта и след това живях няколко години в група за настаняване.

Малко след като се нанесох там, животът ми се промени на 180 градуса, защото изведнъж се разболях психически след всичко, което се беше случило.

За първи път постъпих в клиника за детска и юношеска психиатрия и показах първите признаци на отклонения.

За съжаление започнах да се самонаранявам и вече не знаех какво да правя с всичките си мисли, чувства и гняв.

След известно време се появиха дисоциативни пристъпи

, гърчове и други симптоми, поради което трябваше да прекарвам много време в клиники и болници.

Така че тогава вече не можех да живея живота си като другите млади хора на моята възраст и бях много зависима от помощ.

В един момент трябваше да започна да приемам лекарства и състоянието ми стана хронично.

Тогава не ми беше ясно и не осъзнавах какво означава всичко това за мен, защото всичко ми беше прекалено много.

След няколко седмици в живота ми се появи диагнозата ПТСР.

Много хора сигурно си мислят, че психическите проблеми не са нещо лошо, но не, това не е вярно – заболяването ми отне толкова жизнена сила и воля, колкото и на човек, който има рак и трябва да преминава през дългосрочна химиотерапия, защото ПТСР изисква много време, много терапия и преди всичко много внимание.

За съжаление, заболяването не е толкова проучено, или в днешното общество всичко се омаловажава.

Човек чува неща като „Това е само психически проблем“ и че не трябва да се правиш на такъв, но какво всъщност причинява това на човек, повечето хора дори и до днес, за съжаление, не осъзнават.

Но на мен това ми отне доста жизнена енергия и радост от живота, които сега трябва да си възвърна с много усилия.

От 2022 г. вече не живея в центъра за младежи, а сама.

Също така, поради загубата на защитеното място, отново претърпях много неуспехи, които ми поставиха препятствия по пътя. Няколко месеца не бях в състояние да работя или да ходя на училище, защото рискът да ми се случи нещо или да имам рецидив беше твърде голям.

Междувременно съм на доста добър път, но болестта все още ми поставя много препятствия, с които не мога да се справя сама.

В момента приемам лекарства, имам зад гърба си няколко терапии, престои в клиники и болници и бих искал да намеря добър път, което обаче не е възможно сам.

Лично аз реших да не приемам повече лекарства, защото страничните ефекти не са за подценяване, и затова ми хрумна идеята с кучето.

По природа съм затворен човек и се радвам на контакта с животни.

Разбира се, през последните години се случиха и подобрения, но болестта все още е тук и пристъпите, за съжаление, все още не изчезват, което за мен е изключително тежко, тъй като искам да живея живота си като всички останали на моята възраст, които са здрави.

След като проучих малко, ми хрумна идеята, че бих искала да имам куче-помощник за ПТСР и се надявам, че по този начин ще успея да се върна към нормалния живот с по-малко симптоми.

Ясно ми е, че болестта няма да изчезне напълно, но за мен кучето би било огромна помощ, особено сега, когато живея сама и никой не забелязва, ако нещо се случи.

Той може да усети кога се случва това и в случай на спешност дори да ми донесе лекарства или да ме успокои и просто да ми даде сигурността, която никой друг не може да ми даде.

Той може да прави още много други неща, които, надявам се, ще ми помогнат да преодолея болестта си или поне да я овладея дотолкова, че да мога отново да водя нормален живот като другите хора на моята възраст.

Кучето може да ме придружава и на места, където никой друг не може да дойде, а ако имам късмет, дори в болницата или на пазара, съгласно закона.

Почти като куче-водач за слепи или нещо подобно.

Затова бих се радвала много на всеки цент и евро, които могат да бъдат дарени и да ми помогнат да постигна целта си.

Не искам да прося, но наистина разчитам на това, тъй като като стажантка и ученичка за съжаление не разполагам с достатъчно добри доходи, за да си позволя такова нещо.

И макар почти никой да не може да събере парите сам, това би било изключително важно за моето бъдеще и за овладяването на болестта.

За съжаление, този вид обучение или асистиращо куче не се покрива от никоя здравна каса и човек трябва да поеме разходите изцяло сам, ако се нуждае от него. Което, за съжаление, е почти невъзможно и затова повечето хора разчитат на помощта на други хора.

Досега здравната каса покрива само разходите за куче-водач за слепи, а всички други помощни кучета трябва да се плащат изцяло от собствения джоб, което за мен като ученичка и стажантка за съжаление не е възможно сама.

За мен обаче това би било последната възможност без допълнителни лекарства и други мерки.

Бих била толкова благодарна за всяка помощ и всеки цент!

С уважение