Здравейте

Казвам се Вики и вече съм на 21 години.

За съжаление, историята ми не беше най-лесната и със сигурност не съм единствената.

На 14-годишна възраст след някои травматични преживявания бях взета под опека от службата за социално подпомагане на младежи, след което няколко години живях в резидентна група.

Малко след като се преместих там, животът ми се промени на 180* градуса, защото след всичко, което се беше случило, изведнъж се разболях психически.

За първи път бях приет в психиатрична клиника за деца и юноши и започнах да проявявам първите признаци.

За съжаление, започнах да се наранявам и не знаех какво да правя с всичките си мисли, чувства и гняв.

След известно време започнах да получавам дисоциативни припадъци

припадъци и други неща, поради което се наложи да прекарам много време в клиники и болници.

Така че дори тогава не можех да живея живота си като другите млади хора на моята възраст и бях много зависим от помощ.

В някакъв момент се наложи да вземам лекарства и това стана хронично.

По онова време не осъзнавах какво означава всичко това за мен, защото всичко това беше твърде много за мен.

След няколко седмици ми поставиха диагноза посттравматично стресово разстройство.

Сигурна съм, че сега много хора си мислят, че психичните заболявания не са лоши, но не, не е. Болестта ми отне точно толкова жизнени сили и воля, колкото на някой, който има рак и трябва да премине дълъг курс на химиотерапия, защото ПТСР изисква много време, много терапия и най-вече много внимание.

За съжаление болестта не е толкова добре проучена и в днешното общество всичко се омаловажава.

Чуват се неща от рода на това, че е "само" психологическо и не бива да се вдига толкова шум, но за съжаление повечето хора и до днес не осъзнават какво всъщност причинява на човека.

Но то ми отне много от жизнеността и желанието за живот, които сега трябва да се боря усилено, за да си върна.

От 2022 г. вече не живея с младежка помощ, а сам .

Също така поради загубата на защитеното пространство отново имах много неуспехи, които поставиха някои пречки по пътя ми Няколко месеца не можех да работя или да ходя на училище, защото опасността беше твърде голяма, че нещо ще ми се случи или ще рецидивирам отново.

Сега съм на доста добър път, но болестта все още поставя много препятствия по пътя ми, които не мога да преодолея сама.

В момента приемам лекарства, преминал съм през няколко терапии и престой в болница и искам да намеря добър път, който не е възможен самостоятелно.

Аз лично реших, че не искам да приемам повече лекарства, защото страничните ефекти не са без тях и затова ми хрумна идеята за куче.

По природа съм затворен човек и се радвам на контакта с животните .

Разбира се, през последните няколко години много неща се промениха и подобриха, но болестта все още е налице и за съжаление пристъпите все още не изчезват, което все още е изключително лошо за мен, тъй като искам да живея живота си като всички останали на моята възраст, които са здрави.

След известно проучване стигнах до идеята, че бих искал да имам куче асистент за посттравматично стресово разстройство и се надявам да се върна към нормален живот с по-малко симптоми.

Осъзнавам, че болестта няма да изчезне напълно, но кучето би било огромна помощ за мен, особено сега, когато живея сам и никой не забелязва, когато нещо се случи.

То може да разпознае кога се случва това и дори да ми донесе лекарства в спешен случай или да ме успокои и просто да ми даде увереност, която никой друг не може да ми даде.

Той може да направи и много други неща, които, надявам се, ще ми помогнат да преодолея болестта си или да я овладея, за да мога да водя нормално ежедневие като другите хора на моята възраст.

Кучето може да ходи и на места, където никой друг не може да отиде, а ако имам късмет, дори и в болница или на пазари според закона.

Точно като куче-водач или други подобни.

Така че ще бъда много щастлив от всеки цент и евро, които могат да бъдат дарени и да ми помогнат да постигна целта си.

Това не означава да прося, но наистина ще ми е необходимо, защото като стажант и студент за съжаление нямам толкова добри доходи, за да направя това възможно.

И едва ли някой може да събере парите сам, но това би било супер важно за моето бъдеще и за ограничаване на болестта.

За съжаление този вид обучение или куче асистент не се заплаща от нито една здравноосигурителна компания и трябва да поемеш разходите изцяло сам, ако си зависим от него, което за съжаление е почти невъзможно и затова повечето хора са зависими от помощта на непознати.

Засега здравната каса покрива разходите само за куче за слепи, за всички останали кучета асистенти трябва да се плаща от собствения джоб, което за съжаление е невъзможно за мен като студент и обучаем.

Но за мен това би било последната възможност без допълнителни медикаменти и други мерки.

Ще бъда много благодарна за всяка помощ и за всеки цент!

С добри пожелания