Здравейте на всички, казвам се Емануела, на 42 години съм и съм от Болоня – майка... жена... съпруга и доскоро малка предприемачка.

⏳️🌬⌛️🌬🌬⌛️🌬⌛️🌬⌛️🌬⌛️🌬⌛️🌬⌛️🌬⏳️

Искам да споделя с вас историята на МОЯТА БОРБА и огромните трудности, с които аз и семейството ми се сблъскваме.

Това е битка, която никога не съм си представяла, че ще трябва да водя, но ето ме тук...

Толкова много...

Много, много емоции (много от които напълно непознати), с които се сблъсквам всеки ден...

надеждата, отчаянието, страха, неудовлетворението... огромната безсилие, което те обезоръжава... несигурността...

и после са те:

Решителността

Иронията

Упоритостта... моят боеви дух...

Смея се много и винаги се шегувам... тази част от мен е останала непокътната...

......Защото АЗ обичам живота безумно...

...и имам 1000 отлични причини да продължавам да го обичам въпреки болестта...

Аз съм безкрайно щастлива и благодарна, че до мен има един страхотен съпруг, един невероятен мъж с 1000 идеи, стабилен и забавен, който ми дава любов и сигурност във всеки миг... и 2 прекрасни деца, които са герои в тази война...

Малко преди Коледа 2022 г.

започнах да усещам, че нещо не е наред. Мислех, че е просто период на стрес, но след седмици на тревога и безброй изследвания, в края на януари получихме диагнозата – рак на гърдата и лимфните възли.

В очакване на PET, който разкри,

че раковите клетки са се разпространили по цялото тяло, с метастази в костите, гръдната кост, таза и дори...

Тази новина превърна и без това опустошителната диагноза в кошмар, от който нямаше измъкване, и сложи край на мечтите и плановете, намеренията и очакванията...

Животът ни за миг се промени завинаги

На 14 февруари 2023 г. започнах първа линия химиотерапия, съчетана с моноклонални антитела и други химиотерапевтични лекарства, насочени към костите.

Костните метастази изискват години наред терапия, без да се знае точно колко, нито как ще реагира тялото ми, а още по-малко дали ще бъде ефективно и с колко ще удължи живота ми...

За съжаление, трябваше да напусна работата си и да затворя салона, който имах от повече от 12 години... Винаги съм била фризьорка и с известна лична и икономическа удовлетвореност, вложих цялото си сърце в бизнеса си и кой знае, може би щях да „раста“ още...

... но при втората инфузия веднага се прояви един от многото странични ефекти на химиотерапията, а именно периферна невропатия, която предизвиква промени в чувствителността, изтръпване, усещане като убождане с игли в ръцете и краката.

Ефект, който варира от лек до много силен, без да може да се контролира.

<<Сбогом, ръце, сбогом, работа... сбогом, сигурни доходи;>>

Съпругът ми трябваше да напусне работа, защото компанията, в която работеше от 8 години без нито едно отсъствие или пропуск, не му разреши да работи от дома.

10 часа сама с две деца и празнотата около нас вече не бяха съвместими с новия ни живот.

И така, спестяванията, които имахме и които с мъка натрупвахме за 100-те проекта, които имахме за след пенсионирането, и за да осигурим „спасителен парашут“ на децата, постепенно се изчерпаха...

Разпаднахме се заедно с всичко останало.

Едно по едно: сметки на червено, къща за продажба, кола за продажба. Продадохме всичко, което можеше да се превърне в пари.

Продадохме.

Разпродадохме.

За да оцелеем.

За да останем на повърхността в море, което ни поглъща.

Вещите? Само вещи, нали...

Но когато са части от теб, боли.

Оставяш ги да си отидат с възел в гърлото. И си казваш, че нямат значение. Но, по дяволите, имаха значение.“

Сега обаче сами вече не можем да се справим дори с ежедневието...

Няма нужда да казвам, че химиотерапията е изтощителна, за всички, не само за мен; непредсказуема е и влияе на емоционалния климат на цялото семейство, физическият вид се променя драстично, както и способността да се справяме с ежедневието – в някои моменти се проявяват странични ефекти, които правят невъзможно да се грижим за децата и дори за самите себе си... Но ако съпругът ти е по-бърз от неочакваното и неговата яснота и стабилност отново те спасяват и компенсират, тогава може би ракът е този, който трябва да се страхува от НАС... от 10 години живот, изпълнен с радост, но и с толкова много болка и загуби... но стабилни, заедно, солидна свобода, изградена върху основа от спонтанност и желание да откриваме винаги нещо ново за нас, за света и да знаем как да се смеем, да говорим и да гледаме света с очите на другия и на останалите...

Ако като мен никога не си искала помощ, е трудно да приемеш, че не си самостоятелна, като жена, като работничка, като майка...

Но ако помощта ти дойде като ласка по сърцето... ти превръщаш тази помощ в кислород и съучастие... и заедно ден след ден откриваш способността си да се адаптираш, понякога дори се учудваш, че някои неща изглеждат прости... понякога трагикомични и сюрреалистични; никога не спираме да се смеем и да си се усмихваме и обожавам това...

Това е чиста емоция всеки път, когато ми се случи да го погледна в някой момент, докато сме в кухнята и мием чиниите, в асансьора, докато пазаруваме...

Гледам го и виждам себе си щастлива...

Щастлива и безкрайно късметлия, че мога да изпитвам такова красиво и „чисто“ чувство.

❤️Когато имам нужда от енергия, семейството ми е източникът, от който черпя... ❤️

💔😢Но има една мисъл, която разбитото ми сърце не може да понесе, то се разпада и ми се струва, че ще полудея само от мисълта, че няма да мога да ги видя как растат. Мисълта за болката, която децата ми ще изпитат, оставайки без майка си, е непоносима...

Да виждам усмивките им, да чувам смеха им и да усещам прегръдките им около мен ми дава сила да продължа напред. Мисълта, че няма да мога да бъда до тях в важните моменти от живота им – рождените дни, успехите (или неуспехите!) в училище, първите любовни връзки, постиженията им – ми спира дъха. Да не мога да ги напътствам и подкрепям, докато растат, означава да ги лиша от „живота на дете“ – това е най-болезнената мисъл, която нося в сърцето си.😢💔

Медицинските и икономическите трудности също разкриха една тъжна реалност, която ми/ни причини огромна болка... самотата, която ни обгърна с адска сила... много от тези, които се бяха обявили за приятели, обещавайки морална подкрепа и присъствие, бързо изчезнаха.

Оказахме се в тази битка сами, без подкрепата, от която имахме толкова голяма нужда.

Беше съкрушително да открием колко ракът може да те изолира не само физически, но и социално.

Сега ви моля от сърце да обмислите дарение, за да помогнете на мен и семейството ми в този толкова труден момент.

Дори и малка сума може да направи голяма разлика.

Ако не можете да дарите, моля ви, СПОДЕЛЕТЕ историята ми с вашите приятели и близки.

Вашата подкрепа означава всичко за нас.

Благодаря ви, че отделихте време да прочетете историята ми. Вашата щедрост и подкрепа са безценни и се ценят повече, отколкото думите могат да изразят.

Ще ви държа в течение за моите напредъци и за това как вашите дарения ни помагат да преодолеем това предизвикателство.

💚Емануела {Мами}

❤️ Алберто {Татко}

💜Анук {Нана}

🧡Орландо {Биби}