На 17 юли, рано сутринта, пожарът принуди мен и малките ми деца да избягаме от горящата къща. Това е преживяване, което ще остане с нас до края на живота ни.... Не само заради това, което загубихме, но и заради това, което почувствахме: страх, безпомощност и отчаяние, примесени с една-единствена мисъл: да спасим децата. Живеехме заедно в къщата: аз, 4-годишният ми син Качер и 2-годишната ми дъщеря Никола. Това беше нашето място, нашият свят. Нашето ежедневие. Днес мога да кажа, че от нея са останали само руини. Въпреки всичко, което се случи, аз съм благодарна.

Благодарна съм, че съм жива. За това, че успяхме да избягаме. Но това, което пожарът остави след себе си, е трудно да се опише с думи. Загубихме всичко, което притежавахме: дрехи, вещи от бита, детски играчки, спомени, скрити в предмети от бита. Сега съм изправена пред трудното пътуване да възстановя живота си от нулата, стъпка по стъпка. има много изисквания, а ежедневието с две малки деца не предлага много. Няма да е лесно, но знам, че трябва да се постарая заради тях. За Качер и Никола.

Защото дори от стените да не остане нищо, ние все още имаме един друг. И оттам можем да започнем всичко отначало.