В малка стая, слабо осветена от лъчите на късния залез, поглеждам треперещите си ръце. Лекарите ми казаха, че времето, което ми остава, се измерва в месеци, а не в години. Вече не изпитвам гняв, а само изгарящо желание: да видя Египет, страната, за която бях чел от детството си, в прашните страници на книгите за пирамиди, фараони и богове.

С последните си спестявания и с помощта на приятели успях да резервирам кратко пътуване. Когато самолетът се спусна над пустинята и Нил се появи като зелена панделка през златистите пясъци, очите ми се напълниха със сълзи. Не можех да повярвам, че мечтата ми се е сбъднала.

На следващия ден, по залез слънце, застанах пред пирамидите в Гиза. Вятърът носеше аромата на пясък и история. Седнах и опрях гръб на камък на хиляди години. Около мен туристите правеха снимки, но аз просто затворих очи и почувствах как времето се разтяга. Бях там, застанал пред вечността, и за миг болестта вече нямаше значение.

В топлата тишина на пустинята прошепнах: "Сега мога да си тръгна спокойно." И се усмихнах, защото мечтата ми се беше сбъднала.