На 62 години съм. По професия съм физиотерапевт. За съжаление, заболях от Паркинсон и онкологично заболяване на гръбначния мозък – „твърдата обвивка на гръбначния мозък и мозъка се разрушава и се получава изтичане на цереброспинална течност (това е течността, която предпазва мозъка)“. Претърпях дълбока мозъчна операция, сега имам импланти и в двете полукълба на мозъка си, живея на батерии като робот, но това автоимунно заболяване ме унищожава.Виждам и разбирам, че умирам бавно, тук се казва, че съм като свещ, краката ми изсъхват, в момента съм в инвалидна количка, докато се придвижвам цяла седмица с някои особено такива места и сега разбирам, че това се дължи на автоимунното заболяване, хемоглобинът ми спада, въпреки че в момента е около 90. Ако ме питате, това не е живот, а страдание. Бих искал да затворя очите си точно сега и да си отида, така че никой около мен да не ме чуе. Помнят ме само с добро, единственото, което ме спира, е, че съм християнин и знам, че Бог не приема самоубийствата. В България има една поговорка: насила се живее, но насила не се умира. В Турция има специализирана клиника само за раковоболни с всички видове заболявания и за много излекувани хора, изпратих документите си, говорих с лекаря, но нито аз, нито семейството ми имаме възможност да поемем огромните разходи, а те ми дават над 75% гаранция, че ще се оправя и ще се върна в България на крака, но... уви. Защо се обръщам към вас, скъпи хора, да ме разберете правилно, да ми подадете ръка и заедно да се стремим към златния връх – „Победа над рака“, за да спре той да се развива и да изчезне. Не съм алчна за живот, но искам да живея поне още малко, за да ме запомни той поне малко.Внукът ми, който в момента е на 4 години и ще завърши на 6 септември, не треперя всеки ден, защото виждам страха в очите на професора, всеки път, когато ме посещава, той повтаря едно и също: „ „Отсега нататък правете всичко по правилата, живейте всеки ден, сякаш е последният ви, и молете се на вашия Бог да направи чудото“ и се чудим, че е минало почти една година, откакто той направи последната операция на гръбначния стълб, и въпреки болката, скръбта, тежестта, аз все още съм жива и съм щастлива като малко дете...Попитах го кога ще мога да седна и той ми отговори, че никога, и аз започнах да плача: „Защо, професоре? Защото отрязахме опашката напълно и затова сега си в това състояние. Казах ти, че съм заобиколена от възглавници, за да мога да седя на леглото, и толкова много бих искала да мога да ставам, за да се разхождам, да седя като нормален човек, да ям и да ходя до тоалетната сама, но, уви, оцених този Божий дар много късно. В България хората не са такива, човек на 62 години вече трябва да е пътешественик, подготвен за Господа. Вдигнете ръцете си и, Божията милост е моят живот, а решението е ваше. Живи и здрави, благословени, обичайте се и бъдете обичани. Бог да ви позволи да кажете на вашите семейства, приятели, близки роднини – на всички, които ви обичат и които вие обичате. Бог да ви пази!

Поздрави д-р Славянка Асенова.

П.С. Моля ви да ме извините и да ми простите за правописните грешки. Казах ви как съм или как мога да пиша. Говоря в микрофона и той записва, но аз също говоря към него, за да е стабилен, затова има толкова много правописни грешки, извинявам се още веднъж! Ако ми позволите, ще ви кажа само едно нещо: „Усмихвайте се колкото се може повече, защото ден без усмивка е пропилян ден!“